петък, 5 юни 2009 г.

Престъпник или идиот? (предизборни раз-мисли)

Никога не съм предполагала, че ще пиша по темата за изборите, но и това се случи.

Толкова много хора около мен ме убеждават да гласувам!, да гласувам за!! някого, да гласувам против!!! някого...
Щото, ако не гласувам, аууу, видите ли "страшно става".
То пък ако гласувам...

Аз съм обикновена електорална единица.
Не гледам телевизия, не чета вестници, по радиото слушам само музика. Спазвам строга медийна хигиена.
И въпреки това предизборната зараза успя да ми причини леко обривче.

В цялата ни т.нар. "политическа палитра" аз с късогледите си очи виждам само две партии - на негласуващите и на гласуващите. Изборът негласуващите да са посочени първи не е случаен - това е по-голямата партия.

Ако не гласуваш, всички около теб те обявяват за безотговорен, егоист, виновник за всичко лошо, което се случва в България, абе престъпник, няма какво да говорим... Учудващо е как иначе мили и приятни хора в предизборна ситуация се превръщат в активни, често и агресивни пропагандатори на една или друга партия. И когато всички наоколо твърдят едно и също, започваш да се чудиш дали пък те не са прави. Майната му на оня, дето бил казал, че ако не знам колко си милиона души (май 50 бяха) твърдят едно и също, това още не значи, че твърдението им е вярно!
И ако си склонен да се поддаваш на внушение, готово - имаш вече усещането, че си престъпник!

Ако си от партията на гласуващите, без значение за кого (то всъщност има ли разлика?), тогава си награден (временно, временно...) с чувството, че от теб зависи нещо. Ходиш по събрания, кефиш се, че в нам коя си партия има твой приятел (мнооо свястно момче, а не като някои... следва дълъг списък с "ония бандити"), агитираш или пък просто кротко и примерно отиваш и гласуваш, без предварителните ориенталско-сеирджийски екстри, съпътстващи (не само) българския избирателен модел.
Усещането, че си глупак, идва после - след като гласуваш. Четеш по вестниците какви ги върши твоят човек, пиеш хапчета за сваляне на кръвното, докато гледаш новините по телевизията, и си викаш: "абе да са такоам у идиота!" И така - няколко години!

Затова и изборът не е между цветовете, посланията, програмите и нам какво си още там.
Истинският избор е между присъдата и диагнозата. И между тях има само две разлики.
Първата - присъдата ти я издават другите, а диагнозата си я поставяш сам (кофти тръпка, знам от собствен опит).
Втората - присъдата е за кратко (след изборите милите хора си стават пак готини), а с диагнозата се влачиш четири-пет години.
Иначе собственият ти вътрешен дискомфорт и в двата случая си е един и същ, а между затвора на обществената изолация и лудницата на самоизолацията разликата е предимно терминологична.

По време на предизборни панаири винаги се сещам за заглавието на едно интервю на Велислава Попова с проф. Йордан Ведър - Можеш да научиш политиците да говорят, но не можеш да ги научиш да мислят*.
Това важи и за избирателите, но само отчасти - и нас не могат да ни научат да мислим.
Но не могат да ни научат и да не мислим!

----
*Интервюто е публикувано във вестник "Капитал", бр.21 от 26 май 2000г.